295_1124-2

И така, благотворителната кампания в Синтагма (вж предишната публикация), проведена в рамките на три месеца, ни убеди, че онлайн консултирането има право на живот и се приема като форма на контакт клиент-терапевт вече и в България. Статистиката от проведената двумесечна акция в Синтагма е красноречива: от над 500 онлайн сесии се възползваха хора с широк спектър от психични и поведенчески нарушения: паническо разстройство, агорафобия, сценична треска, булимия, затруднена преработка на загуба, психогенно главоболие, несъответствие в перцепциите за брака, агресивност в детска възраст и пр.

   Пълноценният и удовлетворяващ мисията на Синтагма (да предоставя съвременни и професионални психологически услуги) контакт с нашите клиенти ни мотивира да продължим благотворителната кампания вече не като отделна акция, а като политика на студиото. С други думи, всяка първа консултативна сесия онлайн продължава да бъде безплатна за клиентите на Синтагма.

За повече информация за условията на работа в студиото, очакваме вашите запитвания на електронна поща therapy@psyntagma.com. За по-бърза връзка може да използвате и програмата Скайп – абонатното име на студиото е psyntagma. Oчакваме ви!

Важно: Стремеж на студиото е да подобрява качеството на предлаганите услуги – Вашите обосновани критични или похвални коментари, пожелания или просто добри думи за нашата дейност са добре дошли. Очакваме ги на горепосочената електронна поща или тук, като коментари в блога.

   И така – PET и SPECT скановете на хора, обозначени като шизофренни, депресивни или обсесивно-компулсивни, се сравняват с тези на хора, приети за „нормални“, след което се заключава, че различията между двата типа сканове са доказателство за биохимичния произход на психичните болести. Дали обаче различията в съзнанието, наречни психични болести, имат биохимичен субстрат всъщност? Разбира се, че да, но както вече бе споменато по-горе, това е така, просто защото всяко психично състояние има субстрат. Нека разгледаме сега в детайли идеята за това как всъщност мозъчните сканове демонстрират, че определени нежелани психични феномени са биохимични по произход, а не са придобити в резултат на опита макар че е трудно дори да се започне критиката – в аргументите на невроизобразяването пропуските са безбройни. Дали този детайлен поглед би трябвало да започне с експерименталните детайли като почти универсалната невъзможност този тип изследвания да се повторят? Или да се фокусира вниманието върху по-големите проблеми като невъзможността да се различи дали видяното в скановете е причината или ефекът на въпросния феномен – ако се приеме, че изобщо има връзка с него? Вероятно друго добро начало би бил и фактът, че всичко – от изпълнението на музика до молба към субекта на изследване да помисли за нещо конкретно променя радикално PET и SPECT скановете на мозъка? Идеята, че невроизобразяващите изследвания доказват, че огромното многообразие от феномени, групирани под названието „психични болести“ са мозъчни болести е на първо място безсмислено. Помислете – да приемем, че една жена отиде при личния си лекар за годишно профилактично изследване. Годината е 2074, биопсихиатрията е открила точен мозъчен скан за шизофрения, а самите мозъчни сканове са вече толкова евтини, че се приемат за рутинна лабораторна работа. Сканът на тази жена показва, че тя „има“ шизофрения, въпреки че се чувства добре и не показва нито един симптом на това нарушение. Докторът обаче, „въоръжен“ с обективни доказателства, знае по-добре и я подлага на мощно антипсихотично лечение. Не ви ли звучи твърде абсурден този сценарий? Всичко – от дефинициите, на които се основават тези изследвания до детайлите на съвременните мозъчни сканове са нелепи, всъщност те са дори смешни. Изумително е как някой, който познава живота, особено съвременния живот, историята и природата на човешкото съзнание, би могъл да търси корените на травматичния опит и страдание в усвояването на глюкозата от нервната система, например. Ако мозъчната болест съществува, то вярването в подобна странна идея със сигурност може да се определи като такава.

   Къде е сърцевината на проблема? Тя се съдържа в това, че на определено ниво от неврохимията и неврофизиологията, идеята за патология заеква, просто защото възможните състояния на нервната система не са нито печеливши, нито губещи по отношение на оцеляването на организма – което се явява критерий за „здраве“. Какъв е смисълът изобщо в това, примерно, трансвестизмът (или „Нарушение на половата идендичност“, както официално се нарича) да бъде определен като „патология“? Той е жив пример за девиантно поведение, което не вреди на носителя му, но е социално неприемливо и това се приема за достатъчно основание то да бъде определено като психиатрично нарушение. Приемането на злоупотребите с вещества за психиатрично нарушение са още по-фантастични – как може да е престъпление да си болен? Или как става така, че престъпленията се оказват болести („химични дисбаланси“, разбира се?), по логиката на „медицинския модел“? Медицински модел? Ние не притежаваме „медицински модел“ на диабета или левкимията. Защо? Отговорът е простичък – тези състояния са реален медицински проблем, който не се нуждае от „медицински модел“. Един „медицински модел“ на рака на дебелото черво, например, би бил абсурден. Да имаш медицински модел на нещо означава да виждаш това нещо сякаш то е медицински проблем. Реалните медицински проблеми не изпитват необходимост да бъдат видяни „сякаш са“ медицински проблеми, просто защото те са такива. Употребата на термина „медицински модел“ всъщност е директно признание, че този модел се отнася към проблеми, които всъщност не са обект на медицината. Да сте чували учените да се питат дали медицинският или криминалният модел би бил по-подходящ за разбиране на бъбречната недостатъчност? Разбира се, че не. Защо? Защото бъбречната недостатъчност е медицински проблем и в това няма никакво съмнение.

   В съвременната култура е често срещано човек да се върне от преглед при лекар с рецепта за „антидепресант“ и убедеността, че докторът е диагностицирал някакъв вид „химичен дисбаланс“ в крайно деликания процес на невротрансмитерен метаболизъм и освобождаване. Медицинските диагнози са подкрепени основно от емпиричните факти: инфекцията, примерно, се диагностицира при треска на пациента и високо ниво на левкоцитите. Хипертиреоидизмът, да кажем, се диагностицира при измерване на циркулиращите нива на тироидните хормони. Болестите на сърцето се доказват от ангиоскопичната визуализация. Могат ли обаче химичените дисбаланси да бъдат основа за изписването на „антидепресанти“? Има ли възможна експлоративна неврохирургия, която с някакъв вид технология да даде възможност да се определят нивата на синаптичната трансмисия? Не, самата идея е абсурдна. Moже би е вариант да се направи спинална пункция, която поне в някаква степен да измери дистрибуцията на невтротрансмитерни метаболити? Идеята е не по-малко абсурдна – колко хора са преминали през спинална пункция преди да им изпишат Еffexor®? Тази диагноза – диагнозата на най-фините химични нарушения в най-сложния орган на тялото – се прави единствено въз основа на оплакванията на пациента, на неговите преживявания на тъга и летаргия, да кажем. Опитайте се да си представите колко нелепо би изглеждало хематолог да диагностицира левкимия по подобен начин? Последното издание на един фармакологичен текст включва следния цитат, коментиращ депресията като болест: „Въпреки продължителните усилия, опитите да се регистрират метаболичните промени в човешките организми, не потвърдиха очакванията“. Този витиеват израз всъщност казва, че няма дори и бегло доказателство за идеята, че депресията произтича от „химичен дисбаланс“. И все пак това се повтаря на пациентите ежедневно – от техните лекари, от медиите и рекламите на фармацевтичните компании – депресията има биохимична основа, това е доказан научен факт. От което автоматично следва, че милиони американци биват лъгани от своите лекари; и хората не биха могли да дадат действително своето информирано съгласие, след като информацията, която получават е измамна. (…) Да обобщим – няма никакви доказателства, които да потвърдят виждането, че „психичната болест“ е биохимична по природа; с други думи, „болести“ като „Униполярно разстройство“ или „Разстройство с дефицит на вниманието“ просто не съществуват. Дори и да имаше доказателства за съществуването на тези „болести“, как да се подмине факта, че лекарите не тестват пациента изобщо, преди да поставят диагноза „клинична депресия“ или друга „психична болест“? Принципната разлика между медицинските и психиатричните болести е следната – медицинските болести са открити основно чрез научни изследвания. Психиатричните „болести“ са създадени – съшити с бели конци от различни комисии.

(продължава)

Детето ни е на 5 години. Посещава детска градина и възприема възпитателката като единствен авторитет. Мненията ни – моето и на баща му – се подлагат на критика, за разлика от това на възпитателката. Как да приемем това поведение? Нима детето ни е престанало да ни уважава?

Въпросът Ви води след себе си други въпроси. На първо място, не е ясно защо мнението на родителите и възпитателката се намират винаги в опозиция? Ако това е така наистина, вероятно е нужно да смените детската градина или в краен случай – да преместите в група, с чийто възпитател споделяте едно мнение по отношение на основни въпроси. В противен случай възпитанието се превръща в разкъсване на детето на парчета.

Възможен е и друг вариант на обяснение на случващото се. Този идеологичен бойкот е своеобразен сигнал, с помощта на който детето дава на родителите да разберат, че те не му отделят необходимото внимание. Детето сякаш казва: „Вие ме оставяте на грижите на Мария Иванова? Добре тогава, аз ще обичам и уважавам нея, не вас“. Разбира се, детето не мисли така, но е напълно възможно петгодишното дете да изпитва известна тревога, че не получава достатъчно родителска грижа от тези, от които я очаква. Не бива да се притеснявате прекомерно: Мария Иванова никога няма да ви замени и ще бъде забравена още в началото на лятото. И все пак – добре е да коригирате своето ежедневие още сега, като добавите в него повече време за детето. Още нещо: всъщност имате късмет, че детето Ви уважава възпитателката си. Много родители се оплакват от точно обратното.

Имаме проблем с детето – то си е измислило ново име „Кай“ и иска всичко да го наричат именно „Кай“, а не Мишо. Ако настояваме, че той е Мишо, а не Кай, плаче. Много ни се иска да получим съвет от психолог и да ни отговорите дали тези фантазии са нормални за двугодишно дете и защо то иска да го назоваваме по друг начин. Благодарим Ви предварително.

Отношението към собственото име е проекция на отношението към самия себе си. Ако ти си недоволен от собственото си име, то проблемът трябва да се търси в занижената самооценка, в недоволството от самия себе си в по-широк смисъл. Собственото име за човека е своеобразен психичен резервоар, който в концентриран вид носи в себе си всички представи за самия себе си. Следователно, ако не ти харесва името ти, няма смисъл да го променяш. По-добре да разбереш какво всъщност не ти харесва в самия теб, и да го промениш. И все пак, всичко казано по-горе никак не се отнася към Вашето дете. Двегодишното дете все още няма цялостна концепция за собствената личност, съответно не може и да се отнася към тази отсъстваща цялостна концепция негативно. По-скоро в случая става дума просто за фантазии и зачатъци на ролева игра. Не забранявайте на детето да фантазира, по-добре се запознайте по-отблизо с този „Кай“. Поразпитайте детето кой е Кай, какво обича, кои са неговите родители, какво му харесва в живота, какво не, какво би искал. Даже ако отговорите са объркани и сложни, възможни са любопитни изненади за Вас и детето.

Здравейте! Имам нужда от Вашия съвет. Детето ми е на 3 години. След като гледа филмчето „Ну, погоди!“, той започна да подражава на вълка и да се прави, че пуши. Взема в уста молив или някаква пръчица, с пръсти имитира, че пуши и изпуска кълбета дим. В нашето семейство никой не пуши. Разбира се, забранихме му да гледа филмчето (макар че не само в този анимационен филм може да се види как героите пушат), но привичката остана. На сина ни явно му харесва често да повтаря този ритуал. Не знам как да реагирам на това поведение на детето – да му се карам, да го отвличам, да игнорирам. А ако оставя това му поведение на самотек, дали това няма в бъдеще да послужи като още един мотив да пуши?

Психолозите често се шегуваме, че ако много силно се боите, че детето ще пропуши, то наистина ще го направи. Поведението на Вашето дете – не е нищо друго, освен подражание на един ярък образ, което е съвършено естествено на неговата възраст. Възможно е то да усеща липсата на авторитетна мъжка фигура в семейството и то, така да се каже, да събира този образ от екрана. Това обаче не е най-важното. Детето, вероятно, подражава не само на вълка, и не само в пушенето. То подражава на всички и във всичко, дори да е по малко. Просто вие забелязвате именно това, което ви дразни. На детето вероятно не му достига вниманието на възрастните. Когато то не получава позитивното внимание, естествено е да запълни този дефицит с негативно внимание: правят му забележка, значи го забелязват. Това за него е най-важното. Моята препоръка е да се отделяте на детето повече позитивни внимание: разхождайте се, играйте, ходете заедно на гости. А „пушенето“ игнорирайте. Когато детето види, че реакция на тези негови актьорски превъплъщения няма, този навик ще отпадне от само себе си, просто защото детето ще вижда, че този прийом не работи.

Имаме породени деца и с мъжа ми се убедихме, че е време да им отделим самостоятелна стая. Какви правила е нужно да спазваме при това?

И двете Ви деца са дорасли да живеят в самостоятелна стая отделно от родителите. Това означава, че и двете деца имат право на собствено кътче, т.е. имат право да притежават лично неприкосновено пространство. Дори ако децата се различават по възраст, в идеалния случай техните „зони“ не бива да се различават по площ и по съдържание – всяко трябва да има собствено бюро и столче, шкаф или еднакъв брой отделения в него, и собствен кош с играчки. Можете да съблюдавате тези правила повече или по-малко стриктно, в зависимост от това доколко децата оценяват „частната собственост“.

Конкуренцията е по-силно изразена обичайно, когато децата са от един пол, особено при еднополовите близнаци. Добре е зоната, която принадлежи на всяко дете, да е оформена обмислено, всяка да има свое „лице“. Уместен дизайнерски ход е да се оцветят стените в различен цвят. Още една из многото възможности е на тавана да е окачена не една, а две лампи. Важно е да имате предвид обаче, че дизайнът на детската стая ще загуби цялостта си, ако не дадете възможност на детето да подбира аксесоарите самостоятелно и така да живее в стая, която усеща наистина като свое пространство. В процеса на моделиране на детската стая въвлечете децата максимално. Решаването на практическите въпроси ще им даде чувството, че са възрастни и колкото повече душа вложат в това занимание, толкова повече бъдещето им обиталище ще им харесва и по-лесно ще се адаптират към него.

Дори в просторната стая обаче игровото пространство обикновено е малко и за да се разшири, родителите, а вероятно и вие, ще предпочетете двуетажно легло. В тези случаи между децата винаги възниква конкуренция за горното легло, а с оглед на сигурността малкото дете обикновено е предвидено да спи долу и трябва да бъде утешавано по този повод. По-добре е в утешението да използвате хумор: „Виждаш ли, няма да ти се налага да се катериш нагоре сънен, ако през нощта станеш, за да свършиш някои важни дела“. Ао не можете да си позволите две двуетажни легла (под коите да сложите бюро или шкаф), то предложете на децата да определят, примерно, с жребий на кой кое легло ще бъде дадено. Предаването на отговорността за решенията в детските ръце обикновено помага да се излезе от подобни трудни ситуации. С децата от различен пол договарянето е далеч по-просто. Например, можете да кажете, че момчетата винаги спят до прозореца, а момичетата – винаги долу. Децата обичат да се различават помежду си и вероятно ще одобрят едно такова „полово“ разпределение.

Имам две деца – на 2 и 6 години. С мъжа ми се разведохме, децата останаха при мен. Как да им обясня, че татко вече няма да живее с нас?

Разводът травмира децата по-силно, отколкото Вас или мъжа Ви, дори ако Ви се струва, че не е така. Ето защо, най-важното е да убедите децата, че те самите нямат вина за случилото се. Добре е да кажете, например, следното: „Аз и татко ви обичаме, разбираме се добре един с друг и винаги ще останем вашите родители. Татко винаги ще ви обича, но засега е решил да отиде да живее на друго място отделно. Ще го виждате толкова често, както и преди, а може би дори по-често, просто животът ще е организиран по друг начин.“ За двугодишното дете това обяснение ще е повече от достатъчно, а на шестгодишното е добре да се повтаря настойчиво, че то няма вина за напускането на дома от бащата. Татко не го е „оставил“, а просто е сменил местожителството. Татко винаги ще го обича и винаги ще си остане неговия татко, независимо какво се случва в живота. Най-важното е да бъдете подготвени да повтаряте това едно и също обяснение много пъти без раздразнение. Децата е нужно да изградят желязна увереност в това, че татко не ги е изоставил и ги обича както преди.

Здравейте,

Нашата по-голяма дъщеря е на 2 години и 7 месеца. Проблемът е, че тя много се страхува от мухи. Миналата година, през пролетта, много силно се изплаши от една пеперуда, която кацна почти на лицето й. Оттогава само да види муха вика, покрива лицето си с длани и до края на деня не се отделя от мен заради страха си. Разказва, че мухата идва през нощта при нея, играе си с нея, а понякога я плаши. По принцип спим в една стая с дъщеря ни, сега я слагам да спи при мен. Не знаем какво да правим.

Тригодишната възраст е класическа възраст за начало на детските страхове. Детето активно опознава света, изгражда за него своя „когнитивна карта“. То се опитва да си изясни как „работи“ този свят. Радват го все по-големите му възможности и собствената му способност да управлява хората и предметите. Предсказуемостта го успокоява, то знае – да, това нещо ми е познато, то действа така. Непредсказуемостта го огорчава или даже плаши: детето не разбира как „работи“ даденото нещо. Третата годинка е време, когато в пълна сила „разцъфва“, например, страхът от тъмнина. Защото, преди всичко, тъмнината е непредсказуемост. Вторият по разпространение характерен за възрастта страх е страхът от насекоми, именно защото не е ясно как те „работят“ – долитат, а като им се прииска – отлитат. А да не говорим, че и жужат и хапят, това е вече съвсем неприятно. В симптомите, които Вие описвате, няма нищо патологично. Вероятно детето е чувствително и възприемчиво. От казаното по-горе може да се направи простият извод: можете да се справите със страха във вашия случай само по един начин – като направите за детето максимално предсказуемо поведението на насекомите. Говорете повече за това, рисувайте. Купете детска енциклопедия за насекомите, четете я заедно. Обяснявайте поведението на мухите или пеперудите, например, кажете, че мухите също се боят от хората, а ако кацнат на нечия ръка, то това „не е нарочно“. В никакъв случай не принуждавайте детето да преборва страха си на всяка цена. Този страх ще изчезне примерно след година, без следа.