Франсоаз Долто – Кое ражда психозата у децата? (Из „Всичко е език“, стр. 26-30)

17 декември 2007

0239_lonely-ftr.jpg

„Всичко у човешкото същество действа постоянно в символния регистър, и то по такъв начин, че точно то може да предизвика при човека шизофрения или психоза.

   Ще разберете защо.

   Ако някое дете е много самотно и е едно от тези преждевременно развити деца, което има много рано нужда от общуване, неговият символен регистър функционира напразно; може да се използва метафората на храносмилателната функция. То има нужда от елементи за своите възприятия, но от елементи, които имат смисъл за друг, който възприема същите перцептивни елементи. Например дете, оставено в люлката си, на балкона, в градината и т.н., може да му е много добре, защо не? Но то трябва да получи като компенсация много моменти на забавляващо съучастие или, напротив, на боричкания с майка си по време на общуването им. Какво се случва в противен случай? „То е много послушно дете, не ни безпокои изобщо.“ И така го оставят до една година в люлката му. Виждала съм да го правят. То дори не иска биберон. Когато му дават, го поема. Тези деца са се превърнали в „чувал с картофи“, те приемат всичко, все им е едно. Те живеят до такава степен във въображаемото, че престават да имат нещо общо с човешките същества. Езикът им е различен от човешкото слово.

   Но ако наблизо писука птичка, особено в същото време, когато воалът над люлката им се вее, и ако в този момент те усетят колика или къркорене на червата в тялото си, срещата на тези три възприятия означава на тях, че птицата и пердето заедно са езикът на корема им. Коремната болка, която изпитват, леката колика, която усещат, са означаващото на срещата между писъка на птицата и пердето, раздвижено от вятъра; няколко външни и вътрешни срещи се превръщат в езикови знаци, които имат смисъл само за тях.1

   Вие сте срещали деца с натрапливости, които вършат безсмислени неща, като детето, за което се сещам, чиято майка шие жилетки на шевна машина от сутрин до вечер; движи крака си нагоре-надолу, колелото на машината се върти напред-назад и жилетките се трупат пред машината й. В събота отиват да продадат стоката във фабриката, която дава работа на майката, и единственият мъж, когото детето вижда (то е момче) в майка си, е господинът, който й плаща. Благодарение на което на връщане майката купува малка играчка и този ден ядат по-хубав десерт.

   Разказвам ви го, защото случаят е изключителен и благодарение на психоанализата помогна за разбирането на много други подобни.2 Това дете можа да оздравее. То успя да ни накара да разберем какво правеше; изключителната му интелигентност го бе подтикнала да повтаря едни и същи жестове по цели дни. Какво означаваше това? Приех майката и поговорихме.

   Детето се отличавало със свръхинтелигентност още преди да тръгне на училище, още от осемнадесемесечна възраст. Проходило много рано. Майката живеела сама с детето, което било съвсем нормално, правело нещата досущ като нея и й помагало вкъщи.

   Тя шиела мъжки жилетки като надомничка. Колкото повече жилетки правела, толкова повече пари имало. По съвет на съседите, които й казвали: „Знаете ли, би било добре да тръгне на училище, много е самотно с Вас, срамежливо“, тя го пратила на училище, когато било на три-четири години. Но още преди да тръгне на училище, то палело газта, слагало масата, претопляло супата, ходело за хляб. Правело всичко, каквото би правил някой, който помага на майката. След което, когато приключело с домакинските задачи, сядало в малкия си фотьойл, за да гледа как работи майка му, и наблюдавало как се трупат жилетките на пода до крачната машина. От време на време тя го поглеждала, усмихвали се един на друг, то отивало да я целуне и отново сядало на мястото си. Тези две същества си живеели по този начин до момента, в който майката го завела на училище.

   В училището започнало да страда от масивни фобии. Криело се в полата на майка си, плачело и не искало да тръгва. Учителката проявявала разбиране и то се криело в полата й. Било направило пренос от полата на майката в полата на учителката, това е всичко. През междучасието било неконтактно, страхувало се от другите деца, които го блъскали. Впрочем те били прави, то не давало признаци на живот и те го разтърсвали, за да се съживи. Правим същото със счупен часовник: тръскаме го (но от това той съвсем не се оправя). С бебето постъпваме по същия начин: то плаче, ние го друсаме. Децата правят като нас. Когато едно дете не мърда, започват да го удрят, за да видят дали няма да реагира.

   За съжаление детето ставало все по-свито. Даниил в рова с лъвове, но не знаело как да говори с тях и ставало все по-затворено. Щом такова било желанието на мама, то ходело на училище, но било напълно изключило, не слушало и за него казвали, че е умствено изостанало дете.

   Така се наложило да си остане за няколко месеца вкъщи. След това го настанили в интернат, наречен „за дезадаптирани деца“. Резултатът: когато консултирах това дете, то беше напълно психотично, затворено в себе си, със замислено и тъжно изражение. То дори не беше вече нежно към майка си, живееше в друг свят: астронавт, увиснал на своята жица, който ще се върти така, докато се изтощи до смърт в лудостта си.

   Помолих майката да ми разкаже как се е стигнало дотук и като всеки път му говорех, макар че то уж изобщо не слушаше, така можах да разбера, че шевната машина била бащата, че то играело бащата, имитирайки, от една страна, крака на майката, и, от друга страна – колелото на шевната машина. Освен това то имитирало по свой си начин шума на шевната машина. Така през цялото време било с майка си – малко момче, което се превръщало в господар на майката, в шевна машина и едновременно с това й носело пари. Натрапливото имитиране напред-назад (нагоре-надолу) с лявата ръка, това било кракът на майката; въртенето на дясната ръка пък било колелото на машината, шумът – звуковият фон на неговото любовно съзерцание, от времето, преди да тръгне на училище. Идентификацията му с обекта шевна машина се беше превърнала в опора на негова символна функция на вирилизиране.

   Всичко се вписваше напълно в схемата на развитие на структурата на момче, което трябва да се превърне в господар на себе си, след това в господар на някой друг, както в случая – в господар на майката, ако няма съперник, който да заеме мястото на господаря, казвайки: „Когато пораснеш като мен, ти ще можеш да бъдеш възрастен, но дотогава ти ще се учиш от мен как трябва да се държиш, за да се превърнеш в този, който успява да задържи жена си.“

   То беше научило от шевната машина как трябва да се държи; поведението му бе напълно налудничаво и завинаги психотично за обществото. Но стъпка по стъпка успяхме да изградим всичко отначало. Какъв прилив на радост у това дете, когато, по време на сесия на съживяване на ранното му детство, то отново откри майка си от времето, когато е било малко. Естествено, в този момент то отново започна да се напишква и да се нааква. Загуби всички навици, които беше придобило твърде рано. Както казваше майката: „Нямах много грижи с него, осемнадесетмесечен престана да се напишква и нааква. И никога повече не се случи да го направи.“

   От този момент нататък момчето си възвърна истинската природа, тази отпреди. Не отне много време. Трябваше да му се обясни, че беше поело по погрешен път на идентификация. Беше объркало лицето: шевната машина не беше верният събеседник, моделът, в който трябва да се превърне, за да бъде в безопасност с майка си и да избяга от тъй опасното общество от малки джуджета. Защото това дете вярваше напълно, че е възрастно, макар и дребно на ръст в пространството.

   Ето нещо много важно и то е, че детето не разбира, че е дете, то е отражение на лицето, чиито събеседник е. Представя си, че върши нешо, което му придава стойност и което поддържа неговата представа, че е голям човек.“

 

1 Зад на пръв поглед анекдотичния си и случаен характер този разказ разкрива една от основните идеи на Франсоаз Долто във връзка с появата на психоза или аутизъм: а именно, че една символна, означаваща среща не е могла да се състои. По отношение на този термин – както и на темата – на така намислената среща може да се отнесете към текста „Междучовешка среща, общуване и трансфер в психоанализата на децата, страдащи от психоза“, в Le Cas Dominique, Le Seuil, 1971.

2 Франсоаз Долто се връща отново на този случай малко по-нататък и след като отново подчертава на няколко пъти изключителното теоретично значение на ролята на въображаемото и на символното на третия, тя разглежда също случая с това дете в Seminaire de psychoanalyse d’enfants.

Advertisements

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: