„Психолозите трябва да бъдат изолирани от хората“ – интервю с психотерапевта Владимир Леви

6 октомври 2008

   За по-старото поколение, Владимир Леви едва ли се нуждае от каквото и да било представяне. Неговите книги („Нестандартното дете“, „Разговор в писма“, „Изкуството да общуваме“ и мн. др.) бяха особено популярни преди 15-20 г. и в тях на достъпен език се обясняваха азбучни психологични и психотерапевтични понятия и техники. Като допълнение – на един много пъстър и самобитен език, без аналог в популярната психологична литература. Жалко наистина, че новите книги на Владимир Леви намират популярност само в Русия и околностите, в България вече явно интерес към тях няма. Psihologia.tk си поставя амбициозната задача да приобщи и българския читател към новото творчество на Владимир Лвович, вълнуващо както винаги.

Следващото интервю стартира с много предизвикателно заглавие

„Психолозите трябва да бъдат изолирани от хората“

публикувано е в „Събеседник“, 16 брой, 1994 г.
Беседата води Наталия Белюшина.
Превод: Силвия Давидова

 

Ако в световната психиатрия има дори един пример не на раздвоение, а направо на размножение на личността, основен претендент за ролята на пример, би бил Владимир Леви.

„Приятно ми е да се запозная с Вас“ – казва неговият телефонен секретар. А би трябвало да бъде: „Приятно ни е да се запознаем с Вас.“

Психолог, писател, художник, хипнотизатор, популяризатор, медик, психиатър-практик – за руския читател той заменя Фройд, Карнеги и всички частни психоаналитици взети заедно. Селинджър пише с ненавист как американският елит се вози на черния си кадилак към частния си психолог, докато ние в Русия не се нуждаем от черни кадилаци, за да четем книгите на Леви. С тестовете от „Аз и ние“ (бел. пр. – Книгата е преведена на български) се забавляваха няколко пололения, родители и деца се възпитаваха взаимно по книгата „Нестандартното дете“…

– Ох, как Ви боли глава, – каза Леви, едва прекрачил прага.

– Откъде знаете?

– Откъде знам? – Ето оттук. (Движи ръката си около главата ми). Ето тези болкови области, особено ето тези точки…Това напрежение изпуска черен цвят…

– А може ли да се намали?

– Ще опитаме…Отпуснете ръцете, отпуснете се…Може да не затваряте очите. Така…Седнете, аз ще работя, а Вие можете през това време да питате.

– А как ще записвам?

– Няма да Ви се наложи. Ще запомните всичко дословно…

Да си кажа честно, Леви не ме излъга. Видяхме се точно два пъти. Първият път излекува болката в главата ми, а на втората – тази в душата ми. Всичко, което той говори по време на тези два сеанса, които погрешно биха били наречени интервю, помня дословно.

– Ползвате ли при писането някакви психологични „приспособления“, словесна хипноза, така че читателят да не се откаже да чете?…

– Не, съзнателно не ползвам такива неща, пиша както ми е на душата, опитвам се напълно да проникна в същността и най-важното – да бъда вътре в читателя-събеседник, да си представя как той би възприел и преживял текста ми?…Когато обработвам първичния текст, този продукт на вдъхновението ми се подлага на жестоко съкращение.

– А кое е водещото в книгите Ви – художествеността или психологическата помощ?

– Художествеността изпълнява всякакви задачи – лечебни също. Всяка добра книга е отчасти и лекарство.

– А какво отличава Вас от традиционния западен психоаналитик или практикуващ психотерапевт от която и да било школа?

– Принципната непривързаност към една психотехника или отделна теория. Аз работя с цялостния човек, с целия му свят, в който е впечатана цялата Вселена – ето защо и се стремя да бъда цялостен, многомерен, интегративен…Всъщност от най-древни времена в основата си работата с един човек почти не се е променила от въздействието на племенните шамани. Всичко просто се премоделира и преназовава… Психоанализата работи със своята митология, по същество това е техника за косвена хипноза, както например, и прословутото НЛП…Във всичко това има и много здрави идеи, стига самата техника да не се превръща в манипулативна догма.

– Доколкото мога да съдя, простете за етикета, но Вие „добре познавате човешката природа“. Не предизвиква ли тя у Вас разочарование, отвращение?…

– Доброто познание е също един мит. Нужен мит за моите пациенти…Но такъв мит в никакъв случай не е нужно да се поддържа от мен самия. Нека хората мислят, каквото искат, мен не ме интересува. Аз живея постигайки нещо повече, обожавам да се уча, обичам да изменям моята гледна точка. И не дай си Боже, някой ден да реша, че добре познавам човешката природа! Като лекар, като психолог и като човек, точно в този момент ще умра. Що се отнася до разочарованието или отвращението…На житейско ниво – разбира се, аз съм раздразнителен, жлъчен, зъл, холерик и преди всичко дразня и злобея към самия себе си…

– Винаги ли сте бил такъв?

– Не, в детството си бях светла личност…Но животът ме развали. Разбира се, с моя собствена помощ.

– „Нестандартното дете“ е едва ли не най-настолната от всички Ваши книги, в буквален смисъл я виждам на множество маси…Това момче-вундеркинд Владик Клячко, за когото пишете, който е съчинявал такива стихове, измислял собствени музикални произведения, създавал теории, измъчвал се, желаел да достигне Тибет – какво се случи с него след това? Неговата „Песен за човечето, което не забелязали“, написана от това дете на седем години, пеят като авторска…

– В известно приближение Владик стои пред Вас. Клячко – това е фамилията на майка ми, фамилия с полски произход. Момче с глава, цялата в цицини – вариации на автобиографични теми. А цицините – ето, може да усетите…

– Един банален и глобален въпрос. Ако при Вас в ролята Ви на психолог дойде на консултация нашето общество, каква диагноза бихте му поставили?

– По неволя за това мисля всеки ден, ако не и всеки час, и мога да отговоря почти без метафори. Отговорът ми е очевиден: нашето общество се намира в състояние на дълбок шизофреничен дефект. С други думи – не притежава цялостно самосъзнание. И по тази причина не може да бъде наречено „общество“, а нещо друго….В клиничната шизофрения има много стадии и форми. Може да се каже уверено, че през съветските години поне две поколения живееха в режима на праноидната разновидност на шизофренията…В определена степен това беше проекция на патологично развитата личност на Йосиф Сталин, но основата беше заложена още в изрядната параноялност на Карл Маркс, както и в маниакалността на Ленин…Цялото съветско общество дълги години бе пронизвано от мания за преследване, налудности за величие, чудовищна подозрителност и съвършена глухота за искреното, човешкото, необвързаното с „идеите“…На следващия етап се появи т.н. шизофренна дисоциираност, разцепеност на психиката, когато „дясното полукълбо не знае за какво мисли лявото“…Идва етапът на деградация. Достатъчно е да погледнем заседание на нашата Дума. Има ли смисъл да продължавам?

– А вярвате ли в задгробния живот?

– Накратко – да. Но не вярвам по църковния или по езотеричния канон, вярвам по своему, по-точно ЗНАЯ от личен, много съкровен опит…Но това е отделен дълъг разговор, който не бих искал да водя.

– Как бихте обяснили пророческите сънища? Това е работа на подсъзнанието, нали?

– Пророческите сънища можем да разделим на два главни вида: вероятностно-прогностични, или интуитивно-логически и същински пророчески – извънлогически сънища-явления, сънища-откровения. В първия случай водещо е подсъзнанието. Във втория върховно е свръхсъзнанието – орган на вселенската цялостност, в нас живите…Подсъзнанието е заето с пресмятане на бъдещето, а свръхсъзнанието вече знае какво ще се случи. Позволете на тази тема тук да поставя точка.

– Добре. А с какви проблеми най-често идват хората при Вас?

– О, не мога да изброя…от телесни болежки до морални дилеми от типа „да бъда или не“. Няма проблем, с който да не са се обръщали към мен.

– Може би има ли и смешни проблеми?

– Зависи от чия гледна точка. Наскоро към мен се обърна девойка, която, представете си, в момента, когато й е много хубаво с любимия й, започва мъчително да си чеше носа. Когато тя със сълзи на очи подробно описваше, аз усилено чешех моя нос, за да не се разсмея и като резултат – и на мен ми потекоха сълзи…След това започнах безумно да кихам…Но всичко се оправи.

– И как разрешихте този проблем?

– Няма да разкажа. Професионална тайна.

– В какви ситуации не Ви е по силите да окажете на самия себе си психологическа помощ?

– Когато съм влюбен. Когато умирам. Когато съм разярен. Когато се наслаждавам. Когато се надявам. Когато вярвам…Накратко, когато живея.

– А ако в тъмен параход Ви нападнат трима – можете ли да ги хипнотизирате и тримата?Или да им кажете нещо, от което те да се разбягат?

– Случвало се е…По принцип съзнателно не поддържам у себе си постоянно подготвителна настройка към такива ситуации, по-добре те да ме застигат неочаквано, отколкото да живея в броня…
Но да, има един случай, почти учебен, който си спомням почти с удоволствие. Беше в началото на осемдесетте години. На Кавказ в един курорт, с двама мои приятели-московчани, работници на културния фронт (т.е. не бойци) се прибирахме късно вечерта и на безлюдна улица, сякаш изпод земята се появи група от осем местни здравеняка. След като няколко пъти ги огледахме, ни стана ясно, че намеренията им бяха крайно сериозни. Ние, естествено, не бяхме въоръжени. Виждах, че моите спътници побледняват и се опитват да ускорят крачка. Аз казах: „Забавете, момчета, вървете колкото се може по-бавно…Няма да се бием, а да бягаме – не бива. Сега ще измисля нещо…“ В главата ми се завъртяха смътни образи…дим на цигари…хора на масата, бутилка вино…Настигат ни…Успях да прошепна на спътниците ми – „Всичко е нормално, спираме…“И внезапно физиономията ми разкри радостно изумление, широко отворих ръце, направих широка крачка напред към водача на групата, със силен и уверен глас казах: „Мили, нима това си ти? Каква среща! Но да!…Мислех, че няма вече да се видим! Каква радост, Боже мой! Позна ли ме? Помниш ли ме? Но как да не помниш?Та ти ме вози веднъж, помниш ли? Спрях те на автостоп, ти спря, дълго пътувахме, дори и с цигара ме почерпи, обясни ми пътя, а пари така и не ми взе…“- „Не помня…Кога? Къде?“ – „Там, на прелома, преди четири години…Не, почакай, вече шест години са минали, датата може и да объркам, но теб те помня ясно, това не се забравя…А името си ти не успя да ми кажеш или може би се стесняваше…Аз се казвам Володя, помниш ли?…Каква среща!…Сега е мой ред да почерпя. Елате с нас, вземи момчетата, ще поседим, имаме вино…“

Изричайки всичко това с нарастваща радушна увереност, без да спирам да го гледам в очите, видях, че внушението проработи – той започна да вярва, че аз или говоря истината, или наистина съм уверен в думите си, но може би съм се припознал…Изглежда сякаш той си ме спомняше…отново започваше да се съмнява, недоверчиво сбръчкваше вежди, ставаше мрачен, а неговите мустакати герои го гледаха като бойни кучета, очакващи команда…Всичко беше почти свършено – той вече бе в психологична ситуация на диалог, неговата агресивност – снижена, съзнанието – насочено в нова посока, той сам бе получил съвършено различна мотивация, друга роля, без дори да го разбере. Виждах, че му се искаше вече да съответства на предложения образ на благороден, великодушен, покровителствен мъж….И така аз го помолих да ни изпрати до вкъщи, защото ние, както му казах, малко се бяхме позагубили…Той строго и величествено се съгласи…И това беше всичко! Сценарият с нападението бе осуетен. Сценарият беше наш.

През целия път не спрях да говоря празни приказки – разказвах нещо, опитвах се да се шегувам, разпитвах…Момчетата се оказаха, както се досещате, група войнстващи местни националисти. Когато заедно пиехме вино, вече у нас, на тераската, те признаха, че без малко щели да ни разстрелят като окупатори, но не могат да нарушат законите на гостоприемството и ни приемат под свое покровителство…показаха ни пистолетите си…След това запяха своите кавказки песни…Не беше лоша вечер!

– Владимир Лвович, Вие ни дадохте, според мен, великолепен пример какъв трябва да бъде психологът в екстремни житейски ситуации. А можете ли да кажете какъв не бива да бъде психологът?

– Чувствам, че очаквате от мен парадоксален отговор…Той не може да бъде и друг. Да бъдем непредсказуеми – това е наше професионално задължение. Психологът в никакъв случай не бива да бъде такъв, какъвто очакват да го видят. В частност, разпространеното мнение, че е препоръчително психологът да не е глупак, аз напълно отричам с личния си пример като примитивен предразсъдък. Както виждате, справям се някак…По мое лично наблюдение количеството глупаци сред психолозите надвишава четири пъти броя на глупаците сред продавачите на спиртни напитки. А ако съвсем сериозно трябва да отговоря – психологът не бива да бъде психолог. Или както каза един мой пациент, психолозите трябва да бъдат изолирани от хората.

Advertisements

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: