„Химични дисбаланси“ в мозъка няма (Част 3)

   И така – PET и SPECT скановете на хора, обозначени като шизофренни, депресивни или обсесивно-компулсивни, се сравняват с тези на хора, приети за „нормални“, след което се заключава, че различията между двата типа сканове са доказателство за биохимичния произход на психичните болести. Дали обаче различията в съзнанието, наречни психични болести, имат биохимичен субстрат всъщност? Разбира се, че да, но както вече бе споменато по-горе, това е така, просто защото всяко психично състояние има субстрат. Нека разгледаме сега в детайли идеята за това как всъщност мозъчните сканове демонстрират, че определени нежелани психични феномени са биохимични по произход, а не са придобити в резултат на опита макар че е трудно дори да се започне критиката – в аргументите на невроизобразяването пропуските са безбройни. Дали този детайлен поглед би трябвало да започне с експерименталните детайли като почти универсалната невъзможност този тип изследвания да се повторят? Или да се фокусира вниманието върху по-големите проблеми като невъзможността да се различи дали видяното в скановете е причината или ефекът на въпросния феномен – ако се приеме, че изобщо има връзка с него? Вероятно друго добро начало би бил и фактът, че всичко – от изпълнението на музика до молба към субекта на изследване да помисли за нещо конкретно променя радикално PET и SPECT скановете на мозъка? Идеята, че невроизобразяващите изследвания доказват, че огромното многообразие от феномени, групирани под названието „психични болести“ са мозъчни болести е на първо място безсмислено. Помислете – да приемем, че една жена отиде при личния си лекар за годишно профилактично изследване. Годината е 2074, биопсихиатрията е открила точен мозъчен скан за шизофрения, а самите мозъчни сканове са вече толкова евтини, че се приемат за рутинна лабораторна работа. Сканът на тази жена показва, че тя „има“ шизофрения, въпреки че се чувства добре и не показва нито един симптом на това нарушение. Докторът обаче, „въоръжен“ с обективни доказателства, знае по-добре и я подлага на мощно антипсихотично лечение. Не ви ли звучи твърде абсурден този сценарий? Всичко – от дефинициите, на които се основават тези изследвания до детайлите на съвременните мозъчни сканове са нелепи, всъщност те са дори смешни. Изумително е как някой, който познава живота, особено съвременния живот, историята и природата на човешкото съзнание, би могъл да търси корените на травматичния опит и страдание в усвояването на глюкозата от нервната система, например. Ако мозъчната болест съществува, то вярването в подобна странна идея със сигурност може да се определи като такава.

   Къде е сърцевината на проблема? Тя се съдържа в това, че на определено ниво от неврохимията и неврофизиологията, идеята за патология заеква, просто защото възможните състояния на нервната система не са нито печеливши, нито губещи по отношение на оцеляването на организма – което се явява критерий за „здраве“. Какъв е смисълът изобщо в това, примерно, трансвестизмът (или „Нарушение на половата идендичност“, както официално се нарича) да бъде определен като „патология“? Той е жив пример за девиантно поведение, което не вреди на носителя му, но е социално неприемливо и това се приема за достатъчно основание то да бъде определено като психиатрично нарушение. Приемането на злоупотребите с вещества за психиатрично нарушение са още по-фантастични – как може да е престъпление да си болен? Или как става така, че престъпленията се оказват болести („химични дисбаланси“, разбира се?), по логиката на „медицинския модел“? Медицински модел? Ние не притежаваме „медицински модел“ на диабета или левкимията. Защо? Отговорът е простичък – тези състояния са реален медицински проблем, който не се нуждае от „медицински модел“. Един „медицински модел“ на рака на дебелото черво, например, би бил абсурден. Да имаш медицински модел на нещо означава да виждаш това нещо сякаш то е медицински проблем. Реалните медицински проблеми не изпитват необходимост да бъдат видяни „сякаш са“ медицински проблеми, просто защото те са такива. Употребата на термина „медицински модел“ всъщност е директно признание, че този модел се отнася към проблеми, които всъщност не са обект на медицината. Да сте чували учените да се питат дали медицинският или криминалният модел би бил по-подходящ за разбиране на бъбречната недостатъчност? Разбира се, че не. Защо? Защото бъбречната недостатъчност е медицински проблем и в това няма никакво съмнение.

   В съвременната култура е често срещано човек да се върне от преглед при лекар с рецепта за „антидепресант“ и убедеността, че докторът е диагностицирал някакъв вид „химичен дисбаланс“ в крайно деликания процес на невротрансмитерен метаболизъм и освобождаване. Медицинските диагнози са подкрепени основно от емпиричните факти: инфекцията, примерно, се диагностицира при треска на пациента и високо ниво на левкоцитите. Хипертиреоидизмът, да кажем, се диагностицира при измерване на циркулиращите нива на тироидните хормони. Болестите на сърцето се доказват от ангиоскопичната визуализация. Могат ли обаче химичените дисбаланси да бъдат основа за изписването на „антидепресанти“? Има ли възможна експлоративна неврохирургия, която с някакъв вид технология да даде възможност да се определят нивата на синаптичната трансмисия? Не, самата идея е абсурдна. Moже би е вариант да се направи спинална пункция, която поне в някаква степен да измери дистрибуцията на невтротрансмитерни метаболити? Идеята е не по-малко абсурдна – колко хора са преминали през спинална пункция преди да им изпишат Еffexor®? Тази диагноза – диагнозата на най-фините химични нарушения в най-сложния орган на тялото – се прави единствено въз основа на оплакванията на пациента, на неговите преживявания на тъга и летаргия, да кажем. Опитайте се да си представите колко нелепо би изглеждало хематолог да диагностицира левкимия по подобен начин? Последното издание на един фармакологичен текст включва следния цитат, коментиращ депресията като болест: „Въпреки продължителните усилия, опитите да се регистрират метаболичните промени в човешките организми, не потвърдиха очакванията“. Този витиеват израз всъщност казва, че няма дори и бегло доказателство за идеята, че депресията произтича от „химичен дисбаланс“. И все пак това се повтаря на пациентите ежедневно – от техните лекари, от медиите и рекламите на фармацевтичните компании – депресията има биохимична основа, това е доказан научен факт. От което автоматично следва, че милиони американци биват лъгани от своите лекари; и хората не биха могли да дадат действително своето информирано съгласие, след като информацията, която получават е измамна. (…) Да обобщим – няма никакви доказателства, които да потвърдят виждането, че „психичната болест“ е биохимична по природа; с други думи, „болести“ като „Униполярно разстройство“ или „Разстройство с дефицит на вниманието“ просто не съществуват. Дори и да имаше доказателства за съществуването на тези „болести“, как да се подмине факта, че лекарите не тестват пациента изобщо, преди да поставят диагноза „клинична депресия“ или друга „психична болест“? Принципната разлика между медицинските и психиатричните болести е следната – медицинските болести са открити основно чрез научни изследвания. Психиатричните „болести“ са създадени – съшити с бели конци от различни комисии.

(продължава)

Ийтън Т. Форс – „Химични дисбаланси“ в мозъка няма

Следващата научна разработка дискутира задълбочено проблема за ефективността на лечението на психичните нарушения с биологични методи. Статията се опитва да даде отговор на въпроса – реалност или илюзия е лечението с медикаменти в областта на психичното здраве? Този материал представя една, на пръв поглед, крайна гледна точка, но позицията на студио Синтагма е, че текстът заслужава да бъде достъпен на пациентите, преди да се обърнат към „спасителното“ медикаментозно лечение.

Авторът на статията – Ийтън Форс, е признат авторитет в областта на психичното здраве, с дългогодишен опит и изследвания в тази насока.

Превод от английски език: Силвия Давидова

„Днешните пациенти – неудовлетворени, нещастни, фрагментарни и объркани от едно все по-забързано, отчуждено и агресивно общество, се обръщат към психиатрите за помощ, но получават единствено надежди, попарени от навлизането на технологиите и в тази сфера на живота. Казва им се, че болестта им е биологична и може да бъде излекувана биологично, вместо да им се даде възможността да говорят за своето нещастие, да говорят за това колко трудно е да бъдеш човек, да говорят за своето страдание, защото човеците винаги са страдали и винаги ще страдат. Да вярваш, че можеш да победиш депресията, отчаянието, тревожността с модерните технологии, е високомерна и перверзна вяра – чисто и просто една детска фантазия без всякаква стойност за всеки мислещ човек с отворени очи за човешката история и съвременната култура.“

Дейвид Кайзер, M.D. Northwestern University Hospital, Chicago, IL, Psychiatric Medications as Symptoms,

February, 1997

 „Нито едно психично заболяване няма доказана биологична етиология, независимо от десетилетията изследвания в тази посока…Не приемайте мита, че ние можем да поставим „точната диагноза“…Нито другия мит – че проблемите ви се дължат единствено на „химичен дисбаланс.“

Едуард Дръманд, M.D. Associate Medical Director, Southcoast Mental Health Center, Portsmounth, NH

 Началото на биопсихиатрията

   Преди няколко десетилетия – през 50-те, 60-те и 70-те – теоретиците в психиатрията най-общо се деляха на два лагера. От едната страна бяха психодинамично-ориентираните, които прегръщаха идеите на психоанализата, дълбинната психология, клиент-центрираната теория, екзистенциалната психология и няколко други подхода, обединени от (радикалната за нашето време) идеята, че опитът на човека в света, в неговото семейство, в неговото близко обкръжение, оформя и дори определя изграждането на неговата личност, както и евентуалните му психични нарушения. Днес – невероятно, но факт – на идеята, че преживяното в живота има влияние върху това какъв става даден човек е идея, което не се приема сериозно и се нуждае от доказване, за да бъде изповядвана.

   Другият лагер беше представен от малобройните тогава биопсихиатри. Биопсихиатрията се появи за пръв път с една дребна забележка – колко близки всъщност са химичните структури на някои невротрансмитери до химичната структура на определени психеделици (които по онова време се казваха психомиметични препарати, т.е. препарати, които предизвикват ефекти наподобяващи психотичните). LSD-25 наподобяваше до определена степен серотонина, а близостта на структурата му до тази на DMT (диметилтриптамин) беше изумителна: разликата на структурата на последното вещество и серитонина беше само в няколко атома. На сцената излязоха и катехоламиновите невротрансмитери норепинефрин и допамин – техните молекули от своя страна бяха изключително близки по структура с тези на мескалина и амфетамина. Амфетаминовата психоза беше добре позната на лекарите. Въпреки че не беше от „истинските“ психеделици, амфетаминът приет в свръхдоза предизвикваше силна параноя и делюзии особено близки до тези наблюдавани при параноидната шизофрения.

   Така естествено се роди хипотезата: ами ако шизофрениците произвеждат „психомиметични“ вещества в техния мозък по естествен път? Ако е така, то значи медицината би открила етиологията на шизофренията и психиатрията, страдаща от недооценяване и нападки, че не е „истинска“ медицина, няма как – ще бъде приета насериозно, дори от хирурзите. Едно леко нарушение на метаболитния път, по който се произвежда серотонин може да резултира в производство на DMT вместо това. Това се случваше през 50-те – в онези времена неврохимията, да не говорим за неврофармакологията, беше слабо изучена. Изследователски ориентираните психиатри започнаха стремителна работа в търсене на онова, което наричаха „М“ фактор („М“ от мескалин). Кръвта и урината на психиатричните пациенти бяха подложени на всички налични тогава анализи а post mortem мозъците на пациентите бяха изследвани за дори леко отклонение от структурата на „нормалните“ мозъци. Беше време на небивал ентусиазъм. В цялото въодушевление обаче, изглежда всички забравиха, че толеранс към ефекта на психеделичните лекарства се развива за няколко дни, докато протичането на шизофренията се измерва с години и десетилетия. Дори и да се приемеше, че психиатричните пациенти произвеждат DMT, мескалин или аналог на тези вещества в мозъците си, този факт не можеше да обясни тяхното състояние така или иначе. Но изследванията в тази посока не секваха – напротив, ставаха все повече и повече, подобно на истерията на стоковата борса, която успя да изстреля цените на Интернет компаниите до астрономични нива. В момента, в който някой намираше „розово петно“ е хроматограмата на урината на психиатричен пациент, което до този момент не беше откривано в генералната съвкупност, истерията достигаше невиждани размери. Е, в последствие се оказваше, че петънцето е било по-скоро резултат от приема на Торазин по-скоро, отколкото резултат на заболяване, но биопсихиатричната истерия не утихваше ни най-малко.

   Какво стоеше зад нея? Разбира се имаше някои изследватели, които бяха убедени, почти религиозно фанатизирани дори, че всичко в човешкия мозък и личност трябваше да бъде сведено до молекули. По онова време обаче тези хора бяха малко и създателите на хипотезата за „ендогенните психомиметици“ не бяха сред тях. И все пак биопсихиатричната теория и изследвания резултираха в гигантска приливна вълна на продажбите на Торазин – първия невролептик (означаващо лоботомиращ или стопиращ мозъка – съвременните биопсихиатри предпочитат да наричат този клас лекарства „антипсихотици“) и плеядата медикаменти подобни на него. Компаниите-производителки, в ответ, спонсорираха подобни изследвания, логично – парите, инвестирани в биопсихиатрия бяха с гарантирана възвръщаемост. Медикаментите за лечение на депресия, мания и други „психични болести“ (кавичките на автора – бел.прев.) последваха – всяко едно от тях носеше огромна печалба за компаните-производителки. Те от своя страна се „отблагодаряваха“ с фондове за изследвания в биопсихиатрията. Този еретичен алианс между корпорациите и учените продължава и до днес – изписват ни се лекарства за всичко – от нервност и ПМС до проблемни деца. Няма друга медицинска специалност, подписана от лекарствената индустрия в такава степен както психиатрията. А с всяко ново лекарство, появяващо се на пазара, списъкът с „психичните болести“ (кавичките на автора – бел.прев.) расте ли, расте.

   Социалната тенденция да се внушава на хората, че не са отговорни за собственото си поведение, беше вероятно необходимото следствие на науката „откриваща“, че без изключение всяка една форма на нежелано поведение или неприятно преживяване е прояа на „заболяване“. Разбира се, науката не може да открие това – по-скоро тя може да дефинира (курсивът на автора – бел.прев.) поведенията като болести. Официалният компендиум на „психичните болести“ (кавичките на автора – бел.прев.) – Диагностичният и статистически наръчник (DSM) дължи своето съдържание не на лабораторни открития, а на гласовете на психолози и психиатри. За по-лесно разбиране можете да си представите комитет на онколози, гласуващи лимфомата заболяване ли е или не е. Това е, в общи линии, начинът, по който процедира психиатрията. Процесът, както може да се предположи, води до абсурдни резултати: в една година хомосексуалността е болест; на следващата не, но „кофеиновата зависимост“ е, а „злоупотребата с вещества“ също е заболяване, което се появява така хармонично, следвайки перфектно законовата уредба. Примерите за подобни безумия  нямат чет. Фактът, че психиатричните диагнози са всъщност оценки, вкус, мнение и намиране на подходящи имена и нищо повече – е скрит зад плътна бариера от непробиваемо псевдонаучно бърборене. Подложени сме на реклами, показващи тъжни, вяли невротрансмитерни молекули, преминаващи бавно през синапсите – казва ни се, че „депресията е клинично състояние, резултат на химичен дисбаланс.“ След лечение със Золофт вече виждаме енергични, възродени трансмитерни молекули, които весело прескачат през синаптичното пространство. Ясно е, че много хора вярват на подобни глупости – следователно не би трябвало да ни учудва, че тези много хора посягат към антидепресантите.

/следва/