„Химични дисбаланси“ в мозъка няма (Част 3)

   И така – PET и SPECT скановете на хора, обозначени като шизофренни, депресивни или обсесивно-компулсивни, се сравняват с тези на хора, приети за „нормални“, след което се заключава, че различията между двата типа сканове са доказателство за биохимичния произход на психичните болести. Дали обаче различията в съзнанието, наречни психични болести, имат биохимичен субстрат всъщност? Разбира се, че да, но както вече бе споменато по-горе, това е така, просто защото всяко психично състояние има субстрат. Нека разгледаме сега в детайли идеята за това как всъщност мозъчните сканове демонстрират, че определени нежелани психични феномени са биохимични по произход, а не са придобити в резултат на опита макар че е трудно дори да се започне критиката – в аргументите на невроизобразяването пропуските са безбройни. Дали този детайлен поглед би трябвало да започне с експерименталните детайли като почти универсалната невъзможност този тип изследвания да се повторят? Или да се фокусира вниманието върху по-големите проблеми като невъзможността да се различи дали видяното в скановете е причината или ефекът на въпросния феномен – ако се приеме, че изобщо има връзка с него? Вероятно друго добро начало би бил и фактът, че всичко – от изпълнението на музика до молба към субекта на изследване да помисли за нещо конкретно променя радикално PET и SPECT скановете на мозъка? Идеята, че невроизобразяващите изследвания доказват, че огромното многообразие от феномени, групирани под названието „психични болести“ са мозъчни болести е на първо място безсмислено. Помислете – да приемем, че една жена отиде при личния си лекар за годишно профилактично изследване. Годината е 2074, биопсихиатрията е открила точен мозъчен скан за шизофрения, а самите мозъчни сканове са вече толкова евтини, че се приемат за рутинна лабораторна работа. Сканът на тази жена показва, че тя „има“ шизофрения, въпреки че се чувства добре и не показва нито един симптом на това нарушение. Докторът обаче, „въоръжен“ с обективни доказателства, знае по-добре и я подлага на мощно антипсихотично лечение. Не ви ли звучи твърде абсурден този сценарий? Всичко – от дефинициите, на които се основават тези изследвания до детайлите на съвременните мозъчни сканове са нелепи, всъщност те са дори смешни. Изумително е как някой, който познава живота, особено съвременния живот, историята и природата на човешкото съзнание, би могъл да търси корените на травматичния опит и страдание в усвояването на глюкозата от нервната система, например. Ако мозъчната болест съществува, то вярването в подобна странна идея със сигурност може да се определи като такава.

   Къде е сърцевината на проблема? Тя се съдържа в това, че на определено ниво от неврохимията и неврофизиологията, идеята за патология заеква, просто защото възможните състояния на нервната система не са нито печеливши, нито губещи по отношение на оцеляването на организма – което се явява критерий за „здраве“. Какъв е смисълът изобщо в това, примерно, трансвестизмът (или „Нарушение на половата идендичност“, както официално се нарича) да бъде определен като „патология“? Той е жив пример за девиантно поведение, което не вреди на носителя му, но е социално неприемливо и това се приема за достатъчно основание то да бъде определено като психиатрично нарушение. Приемането на злоупотребите с вещества за психиатрично нарушение са още по-фантастични – как може да е престъпление да си болен? Или как става така, че престъпленията се оказват болести („химични дисбаланси“, разбира се?), по логиката на „медицинския модел“? Медицински модел? Ние не притежаваме „медицински модел“ на диабета или левкимията. Защо? Отговорът е простичък – тези състояния са реален медицински проблем, който не се нуждае от „медицински модел“. Един „медицински модел“ на рака на дебелото черво, например, би бил абсурден. Да имаш медицински модел на нещо означава да виждаш това нещо сякаш то е медицински проблем. Реалните медицински проблеми не изпитват необходимост да бъдат видяни „сякаш са“ медицински проблеми, просто защото те са такива. Употребата на термина „медицински модел“ всъщност е директно признание, че този модел се отнася към проблеми, които всъщност не са обект на медицината. Да сте чували учените да се питат дали медицинският или криминалният модел би бил по-подходящ за разбиране на бъбречната недостатъчност? Разбира се, че не. Защо? Защото бъбречната недостатъчност е медицински проблем и в това няма никакво съмнение.

   В съвременната култура е често срещано човек да се върне от преглед при лекар с рецепта за „антидепресант“ и убедеността, че докторът е диагностицирал някакъв вид „химичен дисбаланс“ в крайно деликания процес на невротрансмитерен метаболизъм и освобождаване. Медицинските диагнози са подкрепени основно от емпиричните факти: инфекцията, примерно, се диагностицира при треска на пациента и високо ниво на левкоцитите. Хипертиреоидизмът, да кажем, се диагностицира при измерване на циркулиращите нива на тироидните хормони. Болестите на сърцето се доказват от ангиоскопичната визуализация. Могат ли обаче химичените дисбаланси да бъдат основа за изписването на „антидепресанти“? Има ли възможна експлоративна неврохирургия, която с някакъв вид технология да даде възможност да се определят нивата на синаптичната трансмисия? Не, самата идея е абсурдна. Moже би е вариант да се направи спинална пункция, която поне в някаква степен да измери дистрибуцията на невтротрансмитерни метаболити? Идеята е не по-малко абсурдна – колко хора са преминали през спинална пункция преди да им изпишат Еffexor®? Тази диагноза – диагнозата на най-фините химични нарушения в най-сложния орган на тялото – се прави единствено въз основа на оплакванията на пациента, на неговите преживявания на тъга и летаргия, да кажем. Опитайте се да си представите колко нелепо би изглеждало хематолог да диагностицира левкимия по подобен начин? Последното издание на един фармакологичен текст включва следния цитат, коментиращ депресията като болест: „Въпреки продължителните усилия, опитите да се регистрират метаболичните промени в човешките организми, не потвърдиха очакванията“. Този витиеват израз всъщност казва, че няма дори и бегло доказателство за идеята, че депресията произтича от „химичен дисбаланс“. И все пак това се повтаря на пациентите ежедневно – от техните лекари, от медиите и рекламите на фармацевтичните компании – депресията има биохимична основа, това е доказан научен факт. От което автоматично следва, че милиони американци биват лъгани от своите лекари; и хората не биха могли да дадат действително своето информирано съгласие, след като информацията, която получават е измамна. (…) Да обобщим – няма никакви доказателства, които да потвърдят виждането, че „психичната болест“ е биохимична по природа; с други думи, „болести“ като „Униполярно разстройство“ или „Разстройство с дефицит на вниманието“ просто не съществуват. Дори и да имаше доказателства за съществуването на тези „болести“, как да се подмине факта, че лекарите не тестват пациента изобщо, преди да поставят диагноза „клинична депресия“ или друга „психична болест“? Принципната разлика между медицинските и психиатричните болести е следната – медицинските болести са открити основно чрез научни изследвания. Психиатричните „болести“ са създадени – съшити с бели конци от различни комисии.

(продължава)

„Психолозите трябва да бъдат изолирани от хората“ – интервю с психотерапевта Владимир Леви

   За по-старото поколение, Владимир Леви едва ли се нуждае от каквото и да било представяне. Неговите книги („Нестандартното дете“, „Разговор в писма“, „Изкуството да общуваме“ и мн. др.) бяха особено популярни преди 15-20 г. и в тях на достъпен език се обясняваха азбучни психологични и психотерапевтични понятия и техники. Като допълнение – на един много пъстър и самобитен език, без аналог в популярната психологична литература. Жалко наистина, че новите книги на Владимир Леви намират популярност само в Русия и околностите, в България вече явно интерес към тях няма. Psihologia.tk си поставя амбициозната задача да приобщи и българския читател към новото творчество на Владимир Лвович, вълнуващо както винаги.

Следващото интервю стартира с много предизвикателно заглавие

„Психолозите трябва да бъдат изолирани от хората“

публикувано е в „Събеседник“, 16 брой, 1994 г.
Беседата води Наталия Белюшина.
Превод: Силвия Давидова

 

Ако в световната психиатрия има дори един пример не на раздвоение, а направо на размножение на личността, основен претендент за ролята на пример, би бил Владимир Леви.

„Приятно ми е да се запозная с Вас“ – казва неговият телефонен секретар. А би трябвало да бъде: „Приятно ни е да се запознаем с Вас.“

Психолог, писател, художник, хипнотизатор, популяризатор, медик, психиатър-практик – за руския читател той заменя Фройд, Карнеги и всички частни психоаналитици взети заедно. Селинджър пише с ненавист как американският елит се вози на черния си кадилак към частния си психолог, докато ние в Русия не се нуждаем от черни кадилаци, за да четем книгите на Леви. С тестовете от „Аз и ние“ (бел. пр. – Книгата е преведена на български) се забавляваха няколко пололения, родители и деца се възпитаваха взаимно по книгата „Нестандартното дете“…

– Ох, как Ви боли глава, – каза Леви, едва прекрачил прага.

– Откъде знаете?

– Откъде знам? – Ето оттук. (Движи ръката си около главата ми). Ето тези болкови области, особено ето тези точки…Това напрежение изпуска черен цвят…

– А може ли да се намали?

– Ще опитаме…Отпуснете ръцете, отпуснете се…Може да не затваряте очите. Така…Седнете, аз ще работя, а Вие можете през това време да питате.

– А как ще записвам?

– Няма да Ви се наложи. Ще запомните всичко дословно…

Да си кажа честно, Леви не ме излъга. Видяхме се точно два пъти. Първият път излекува болката в главата ми, а на втората – тази в душата ми. Всичко, което той говори по време на тези два сеанса, които погрешно биха били наречени интервю, помня дословно.

– Ползвате ли при писането някакви психологични „приспособления“, словесна хипноза, така че читателят да не се откаже да чете?…

– Не, съзнателно не ползвам такива неща, пиша както ми е на душата, опитвам се напълно да проникна в същността и най-важното – да бъда вътре в читателя-събеседник, да си представя как той би възприел и преживял текста ми?…Когато обработвам първичния текст, този продукт на вдъхновението ми се подлага на жестоко съкращение.

– А кое е водещото в книгите Ви – художествеността или психологическата помощ?

– Художествеността изпълнява всякакви задачи – лечебни също. Всяка добра книга е отчасти и лекарство.

– А какво отличава Вас от традиционния западен психоаналитик или практикуващ психотерапевт от която и да било школа?

– Принципната непривързаност към една психотехника или отделна теория. Аз работя с цялостния човек, с целия му свят, в който е впечатана цялата Вселена – ето защо и се стремя да бъда цялостен, многомерен, интегративен…Всъщност от най-древни времена в основата си работата с един човек почти не се е променила от въздействието на племенните шамани. Всичко просто се премоделира и преназовава… Психоанализата работи със своята митология, по същество това е техника за косвена хипноза, както например, и прословутото НЛП…Във всичко това има и много здрави идеи, стига самата техника да не се превръща в манипулативна догма.

– Доколкото мога да съдя, простете за етикета, но Вие „добре познавате човешката природа“. Не предизвиква ли тя у Вас разочарование, отвращение?…

– Доброто познание е също един мит. Нужен мит за моите пациенти…Но такъв мит в никакъв случай не е нужно да се поддържа от мен самия. Нека хората мислят, каквото искат, мен не ме интересува. Аз живея постигайки нещо повече, обожавам да се уча, обичам да изменям моята гледна точка. И не дай си Боже, някой ден да реша, че добре познавам човешката природа! Като лекар, като психолог и като човек, точно в този момент ще умра. Що се отнася до разочарованието или отвращението…На житейско ниво – разбира се, аз съм раздразнителен, жлъчен, зъл, холерик и преди всичко дразня и злобея към самия себе си…

– Винаги ли сте бил такъв?

– Не, в детството си бях светла личност…Но животът ме развали. Разбира се, с моя собствена помощ.

– „Нестандартното дете“ е едва ли не най-настолната от всички Ваши книги, в буквален смисъл я виждам на множество маси…Това момче-вундеркинд Владик Клячко, за когото пишете, който е съчинявал такива стихове, измислял собствени музикални произведения, създавал теории, измъчвал се, желаел да достигне Тибет – какво се случи с него след това? Неговата „Песен за човечето, което не забелязали“, написана от това дете на седем години, пеят като авторска…

– В известно приближение Владик стои пред Вас. Клячко – това е фамилията на майка ми, фамилия с полски произход. Момче с глава, цялата в цицини – вариации на автобиографични теми. А цицините – ето, може да усетите…

– Един банален и глобален въпрос. Ако при Вас в ролята Ви на психолог дойде на консултация нашето общество, каква диагноза бихте му поставили?

– По неволя за това мисля всеки ден, ако не и всеки час, и мога да отговоря почти без метафори. Отговорът ми е очевиден: нашето общество се намира в състояние на дълбок шизофреничен дефект. С други думи – не притежава цялостно самосъзнание. И по тази причина не може да бъде наречено „общество“, а нещо друго….В клиничната шизофрения има много стадии и форми. Може да се каже уверено, че през съветските години поне две поколения живееха в режима на праноидната разновидност на шизофренията…В определена степен това беше проекция на патологично развитата личност на Йосиф Сталин, но основата беше заложена още в изрядната параноялност на Карл Маркс, както и в маниакалността на Ленин…Цялото съветско общество дълги години бе пронизвано от мания за преследване, налудности за величие, чудовищна подозрителност и съвършена глухота за искреното, човешкото, необвързаното с „идеите“…На следващия етап се появи т.н. шизофренна дисоциираност, разцепеност на психиката, когато „дясното полукълбо не знае за какво мисли лявото“…Идва етапът на деградация. Достатъчно е да погледнем заседание на нашата Дума. Има ли смисъл да продължавам?

– А вярвате ли в задгробния живот?

– Накратко – да. Но не вярвам по църковния или по езотеричния канон, вярвам по своему, по-точно ЗНАЯ от личен, много съкровен опит…Но това е отделен дълъг разговор, който не бих искал да водя.

– Как бихте обяснили пророческите сънища? Това е работа на подсъзнанието, нали?

– Пророческите сънища можем да разделим на два главни вида: вероятностно-прогностични, или интуитивно-логически и същински пророчески – извънлогически сънища-явления, сънища-откровения. В първия случай водещо е подсъзнанието. Във втория върховно е свръхсъзнанието – орган на вселенската цялостност, в нас живите…Подсъзнанието е заето с пресмятане на бъдещето, а свръхсъзнанието вече знае какво ще се случи. Позволете на тази тема тук да поставя точка.

– Добре. А с какви проблеми най-често идват хората при Вас?

– О, не мога да изброя…от телесни болежки до морални дилеми от типа „да бъда или не“. Няма проблем, с който да не са се обръщали към мен.

– Може би има ли и смешни проблеми?

– Зависи от чия гледна точка. Наскоро към мен се обърна девойка, която, представете си, в момента, когато й е много хубаво с любимия й, започва мъчително да си чеше носа. Когато тя със сълзи на очи подробно описваше, аз усилено чешех моя нос, за да не се разсмея и като резултат – и на мен ми потекоха сълзи…След това започнах безумно да кихам…Но всичко се оправи.

– И как разрешихте този проблем?

– Няма да разкажа. Професионална тайна.

– В какви ситуации не Ви е по силите да окажете на самия себе си психологическа помощ?

– Когато съм влюбен. Когато умирам. Когато съм разярен. Когато се наслаждавам. Когато се надявам. Когато вярвам…Накратко, когато живея.

– А ако в тъмен параход Ви нападнат трима – можете ли да ги хипнотизирате и тримата?Или да им кажете нещо, от което те да се разбягат?

– Случвало се е…По принцип съзнателно не поддържам у себе си постоянно подготвителна настройка към такива ситуации, по-добре те да ме застигат неочаквано, отколкото да живея в броня…
Но да, има един случай, почти учебен, който си спомням почти с удоволствие. Беше в началото на осемдесетте години. На Кавказ в един курорт, с двама мои приятели-московчани, работници на културния фронт (т.е. не бойци) се прибирахме късно вечерта и на безлюдна улица, сякаш изпод земята се появи група от осем местни здравеняка. След като няколко пъти ги огледахме, ни стана ясно, че намеренията им бяха крайно сериозни. Ние, естествено, не бяхме въоръжени. Виждах, че моите спътници побледняват и се опитват да ускорят крачка. Аз казах: „Забавете, момчета, вървете колкото се може по-бавно…Няма да се бием, а да бягаме – не бива. Сега ще измисля нещо…“ В главата ми се завъртяха смътни образи…дим на цигари…хора на масата, бутилка вино…Настигат ни…Успях да прошепна на спътниците ми – „Всичко е нормално, спираме…“И внезапно физиономията ми разкри радостно изумление, широко отворих ръце, направих широка крачка напред към водача на групата, със силен и уверен глас казах: „Мили, нима това си ти? Каква среща! Но да!…Мислех, че няма вече да се видим! Каква радост, Боже мой! Позна ли ме? Помниш ли ме? Но как да не помниш?Та ти ме вози веднъж, помниш ли? Спрях те на автостоп, ти спря, дълго пътувахме, дори и с цигара ме почерпи, обясни ми пътя, а пари така и не ми взе…“- „Не помня…Кога? Къде?“ – „Там, на прелома, преди четири години…Не, почакай, вече шест години са минали, датата може и да объркам, но теб те помня ясно, това не се забравя…А името си ти не успя да ми кажеш или може би се стесняваше…Аз се казвам Володя, помниш ли?…Каква среща!…Сега е мой ред да почерпя. Елате с нас, вземи момчетата, ще поседим, имаме вино…“

Изричайки всичко това с нарастваща радушна увереност, без да спирам да го гледам в очите, видях, че внушението проработи – той започна да вярва, че аз или говоря истината, или наистина съм уверен в думите си, но може би съм се припознал…Изглежда сякаш той си ме спомняше…отново започваше да се съмнява, недоверчиво сбръчкваше вежди, ставаше мрачен, а неговите мустакати герои го гледаха като бойни кучета, очакващи команда…Всичко беше почти свършено – той вече бе в психологична ситуация на диалог, неговата агресивност – снижена, съзнанието – насочено в нова посока, той сам бе получил съвършено различна мотивация, друга роля, без дори да го разбере. Виждах, че му се искаше вече да съответства на предложения образ на благороден, великодушен, покровителствен мъж….И така аз го помолих да ни изпрати до вкъщи, защото ние, както му казах, малко се бяхме позагубили…Той строго и величествено се съгласи…И това беше всичко! Сценарият с нападението бе осуетен. Сценарият беше наш.

През целия път не спрях да говоря празни приказки – разказвах нещо, опитвах се да се шегувам, разпитвах…Момчетата се оказаха, както се досещате, група войнстващи местни националисти. Когато заедно пиехме вино, вече у нас, на тераската, те признаха, че без малко щели да ни разстрелят като окупатори, но не могат да нарушат законите на гостоприемството и ни приемат под свое покровителство…показаха ни пистолетите си…След това запяха своите кавказки песни…Не беше лоша вечер!

– Владимир Лвович, Вие ни дадохте, според мен, великолепен пример какъв трябва да бъде психологът в екстремни житейски ситуации. А можете ли да кажете какъв не бива да бъде психологът?

– Чувствам, че очаквате от мен парадоксален отговор…Той не може да бъде и друг. Да бъдем непредсказуеми – това е наше професионално задължение. Психологът в никакъв случай не бива да бъде такъв, какъвто очакват да го видят. В частност, разпространеното мнение, че е препоръчително психологът да не е глупак, аз напълно отричам с личния си пример като примитивен предразсъдък. Както виждате, справям се някак…По мое лично наблюдение количеството глупаци сред психолозите надвишава четири пъти броя на глупаците сред продавачите на спиртни напитки. А ако съвсем сериозно трябва да отговоря – психологът не бива да бъде психолог. Или както каза един мой пациент, психолозите трябва да бъдат изолирани от хората.